Голямата тайна на Витоша - планината Витезда КОЙ Е ЕВАНГЕЛИСТ МАРК? Доклад на акад. Йордан Стоилов Иванов
и
асистент Анна Зографова - член. кор. на академия МАБИК
Mont-press.com - Бр. 23 (1460), год. ХVIII, 22 - 26 март 2007 г.
Евангелист Марк, наричан още Йоан бил наполовина юдейн, наполовина римлянин. Той не е бил всред посветените дванадесет апостоли и своето Евангелие е написал със съдействието на апостол Петър. Марк бил млад лекар, който станал очевидец само и единствено на последните дни от земния живот на Божия син Христос. Затова в Евангелието на Марк се говори за младеж, който в момента на арестуването на Христос “вървял след Него, загърнат в покривало и войните го хванали, но той, оставяйки покривалото, гол избягал от тях”.В случая /Марк.14:51-52/ апостол Марк описал себе си. Изследователите на неговото Евангелие са единодушни, че описаният младеж е бил самият автор. Докато информация за неговата майка, наричана също Мария, откриваме в книгата “Деяния”. Тя е била една от жените, които са били най-предани на Христовата вяра. В нейния дом в Ерусалим последователите на Христос се събирали за да се молят. В аналите има свидетелства и за това, че Марк е взел участие в първото пътешествие на Св. апостол Петър, заедно с другия му спътник Варнава. По майчина линия Марк бил племенник на Варнава, който бил при ап. Павел в Рим, откъдето е било написано и посланието към Колосяните. Така св. Апостол Марк е станал спътник и сътрудник и на св. Апостол Петър, което потвърдил самият апостол Петър в своето първо съборно послание: “Поздравява ви избраната заедно с вас църква във Вавилон, и син ми Марк”. /1Петр.5:13/. Отделно Св. Апостол Петър пише на Тимотей:”Вземи Марк и го доведи със себе си, защото ми е нужен по служба”. Йераполският епископ Св. Папий, св. Юстин Философ и св. Ириней Лионски оставили информация за това как “апостол Марк написал своето Евангелие именно по думите на Св. апостол Петър”. Коментар на академик Йордан Иванов: Изследователите на съдържанието на Евангелието на апостол Марк днес са категорични, че в него “твърде малко се говори за отношението на Господа Йисуса Христа към Ветхия Завет. Приведени са много малко доказателства от старозаветните свещени книги. Съдържанието на Евангелието от Марк свидетелствува, че “е било предназначено за християни измежду езичниците”. Евангелието на апостол Марк изобилствало с латински думи като “speculator” и др. В това Евангелие обаче е пропуснат сюжетът за проповедта в планината, обясняващ “превъзходството на новозаветния закон пред старозаветния”. Затова пък, “особено внимание апостол Марк обръща на описанието за Христовите чудеса, подчертавайки с това царското величие и всемогъщество на Господа” В Евангелието на Марк ,ЙИСУС НЕ Е “СИН ДАВИДОВ” както Матея, а Син Божий, Владика, Повелител, Цар на Вселената! “ От времето на Новия завет археологията не може да разчита на обемисти доказателства, защото животът на Христос не съдържал нищо, което да остави материални следи върху тази земя. Нито царски палати, нито храмове, нито завоевания, нито походи или войни, опожарени градове и поробени страни. Битието на Йисус в този смисъл е било от мирно естество като той е учил на Божието слово. И тук Изследователите откриват многобройните бели петна във възстановяване и откриване на области и места , в които той е живял, особено през годините от 10-та до 30-та. По тази причина Ватиканът прави опити да открие изчезналото тялото на Йисус. Затова мисионерите на Ватикана идват през ХІХ век до земите на дакомизийците. Те са били ликвидирани, вероятно от турци или от своите преводачи, от гръцки или от /византийски/ произход. И съвсем не ги е спасило обстоятелството, че точно тогава са били охранявани с агреман от редовен турски аскер, а напротив, ако днес бъдат отворени архивите на Ватикана и Анкара, ще бъдат открити писмени свитъци с имената на тези, които са дошли и какво да търсят. /Бел. авт/: Длъжни сме да отбележим, че сподвижниците на "Обществото на Исус" - последователите на йезуитите на Игнасий Лойола, винаги са контролирали Конгрекацията и архивите на Ватикана. След забраната на Ордена на йезуитите през 1820 г., испанският парламент взема решние те да бъдат изгонени от страната, /както през 15 в. евреите, в мандата на кралската двойка Изабел и Фернандо в Испания. Коментарът точно на този конкретен период от историята на Католическата църква /1828 – 1830/ е важен, защото следва да се отбележи, че в същата тази злополучна 1830-та г., по време на Юлската революция във Франция, били създадени особени настроения срещу езуитите. В понтификата на папите, преди папа Пий ІХ, оглавявал католическата църква цели 32 г., /от 1846 до 1878 г./, била организирана въпросната “експедиция” на представители на Ватикана, до земите на днешна България. Причината се състояла в това, че на светите отци били необходими средства за да възстановят ордена си. Йезуитите по това време се стремели да легализират своя орден, с цената на всичко, дори с цената на злато, а такова както е известно имало заровено много по нашите земи, още от времето на скитите, даките, сапейците, илирите, траките и на Римската империя. Известно е, че папите Пий ІХ, ХІ и Пий ХІІ са се отнасяли благосклонни към йезуитите. Самият Рати, папа Пий ІХ, дълго време заместник на перфекта Ерле от Ватиканската библиотека до такава степен се сближил с йезуита Ерле, че в своя понтификат дори обявил за блажен през 1923 – та г. кардинала йезуит Белермино, осъдил на смърт Джордано Бруно и Галилео Галилей. Затова папата бил наречен"йезуитски". Така Джовани Мария Мастай Ферретти застава на Светия престол на 54 годишна възраст, на датата 16 юни 1846 г. като папа Пий ІХ, а преди да поеме понтифика, кардинал Джовани Мастай бил архиепископ на град Имола.Уточняваме тези подробности, защото и днес Орденът на йезуитите продължава да контролира архивите на Ватикана и на Ватиканската библиотека. В името на оцеляването , йезуитите предпочели дори аскетизма. Затова в момента на кризата на Ордена в периода 1828 – 1830 г. на йезуитите били необходими извънредно много средства за реставрация дейността на Ордена и вероятно тези средства били потърсени от тях със съдействието на Високата порта на Турската империя в земите на Балканите. Естествено, допустимо е да се предположи, че още тогава е имало повече от известни обещания и от едната и от другата страна. Инспирирани от архивите на Ватикана, монасите понесли архивните си карти на рудници и златни залежи, с изостанали неприбрани скъпоценности и съкровища от териториите на източните римски провинци. Те се “въоръжили” също и с информация от времето на първия понтифик – апостол Петър, за скритото злато на Балканите. Свещениците на Ватикана винаги са разполагали с всички възможни данни за местонахожденията на римските некрополи, съкровищата и златните рудници у нас. Не е възможно в техните архиви да е нямало информация за транспортирането на Йисусовото тяло, данни за което са съхранявани за вечни времена, в архивите на Светия престол. Френската юлска революция от 1830-та г.буквално изхвърля йезуитите от Франция, но "реакцията" пак ги връща, докато режимът на Реставрацията гледал на тях като на своя опора. В мандата си френският крал Карл Х, във въпросната 1828 г. бил принуден, по силата на политически обстоятелства да ограничи дейността на войниците на папата - йезуитите. Йезуитският орден от самото си основаване винаги е бил и е едно от най-важните звена в йерархията на Римокатолическата църква. Затова и фактът, че и сред съвременните католици има много теолози, философи и социолози не е случаен. А йезуитите били тези, които отново винаги са заемали и продължават да заемат най-отговорни постови и звена в Конгрегацията и в политическия апарат на Ватикана. Надяваме си, че те ще разберат нашите намерения, да разкажем истината за мисията на техните предшественици католиците, загинали трагично на Витоша, търсейки изход и средства, в името на съхранението на Братството, както и тайната за входа към Гроба – господен на Витоша.Когато българите в Цариград започват своето движение за единение с Римокатолическата църква, в периода 1859 – 1860 г. в Кукуш и в Цариград, отново папа Пий ІХ взема сам непреклонното решение да удовлетвори инициативата на всички тези родолюбиви българи, спомнили си времето на Великия български цар Калоян и Унията с Ватикана от ХІІІ век. Българите през 1859 – 1860 г. поставят въпроса за единение с Рим и Римокатоличекската църква. По този повод през 1861 г. Ватикана благославя Йосиф Соколски, с ранг Архиепископ на Българите. Тогава именно в подкрепа на това движение папа Пий ІХ лично дава своята благословията си на няколко радетели за възхода на Католическата църква французин, поляк и англичанин, които се изживяват именно като мисионери по време на неговия понтификат в нашите земи. Това са французинат Еманюел Д, Алзон и полякът Йероним Кайсиевич, с чието съдействие в България, именно в регионите на Малко Търново и Пловдив /Филибе/ пристигат католици монаси от ордена на Успенците и Възкресенците. Паралелно с това в Първия Ватикански събор взема активно участие и българският униатски епископ Рафаил Попов. Впоследствие в понтификата на следващия папа Лъв ХІІІ /1878г. – 1903 г./, през 1883 г. недостъпните тайни архиви на Ватикана били отворени за европейските учени. ОЩЕ НЕПРОУЧЕНИ ФАКТИ ЗА ПОГРЕБЕНИЕТО НА БОЖИЯ СИН : Според Проф. Поснов – богослов и руски белоемигрант след 1920 г. в царство България: “има много бели петна също и в биографията на апостол Петър, свързани с годините, непосредствено след смъртта на Сина Господен”. Изследователят открива сведения за това, че апостол Петър, след смъртта на Ийсус заминава с мисия за Самария, “за окончателното утвърждаване на самаряните във вярата по нареждане на апостолите за Самария” / с Йоан Бог. – Деян. VІІІ, 14/като по-късно същият апостол Петър се появил и на сирийско-финикийския бряг – в Лида, Йония и Кесария /Деян. ІХ,32; Х,48/, като “проповядвал навсякъде евангелието и извършвал чудеса”. След това – има сведения, че апостол Петър се върнал отново в Ерусалим, където по време на гонението, предприето от Ирод – Агрипа, става жертва Яков Заведеев. Хвърлен в тъмница и освободен от там по “чудесен начин” /Деяния, ХІІ, 10-12/, той наново напуска Ерусалим /Деяния, ХІІ, 17-19/. В Свещения град апостол Петър се връща отново за Апостолския събор /Деян. ХV/. И тук отново в /Деян./ се споменава като за последно. Теологът богослов проф. Поснов, през 30-те г. на ХХ в. е направил едни от най-подробните библейски коментари с изследвания и описание на погребението на Йиисус, в личната гробница на Йосиф Ариметейски. Според Поснов/Йоан:19:38-42/,. Йосиф Ариметейски бил едшинственият израелтянин, който дръзнал смело и решително да по иска разрешение от Синедриона, да погребе тялото на Йисус. В /19:39,40/ Йосиф Ариметейски бил подкрепен и от евреина Никодим, който също настоявал пред Синедриона за справедливо отношение към Иисус. Никодим бил единственият /според евангелисти, хронисти и проф. Поснов/, който помогнал на Йосиф Ариметейски, донасяйки “100 литри смес от смирна и алой– аромати за балсамиране на тялото”, след което тялото на Сина божий било увито в ленено платно.Ако погледнем във всички синопски евангелия става дума не за друго, а за балсамация. В пророчеството на Исая се говори и за предсказания, по силата на които съвременниците на Исус поискали да го погребат “между злодеите”, но че и в смъртта си Божият син ще бъде между “Богатите”. Пак от евангелията на синоптиците научаваме, че “тялото на Иисус е било положено в гробницата на Йосиф Ариметейски ,.откъдето /ТО/ - тялото изчезва?! Както изчезва и Граала – чашата, в която Йосиф събира кръвта, и потта на Иисус, когато той е разпнат на кръста на Голгота. И тук, разсъждавайки, продължаваме да съпоставяме факти, описвани и преразказвани стотици, дори и хиляди пъти по няколко различни начина. От същите тези факти става ясно, че Йосиф и Никодим, дори и ако не са участвали пряко, то те непременно са помагали при балсамацията на тялото на Богочовека, вероятно извършена от доктор Марк.. Проф. Поснов изказва следното мнение: “Други свидетелства, паралелно с кн. “Деяния”, отчасти “допълващи” библейското писание, могат да бъдат открити и в посланията на апостол Павел, в които последният споменава /в посланието си към Галатяните І, 18//, че “той ходил в Ерусалим, за ДА СЕ ВИДИ С АПОСТОЛ ПЕТЪР, ТРИ ГОДИНИ СЛЕД СВОЕТО ОБРЪЩАНЕ, Т.Е. ПРЕЗ 34 – 36 г., а после СРЕЩНАЛ ПЕТЪР В ЕРУСАЛИМ СЛЕД 14 г., т.е. във времето на Апостолския събор/Гал.ІІ, 1-10;Деян. ХV/. След това апостол Павел “се спречква” с апостол Петър в Антиохия /Гал.ІІ,11/, който”тогава извършвал своето благовестническо пътешествие” Изложеното до тук илюстрира как сведенията за апостол Петър, в посланията на апостол Павел, хронологично са обхващали годините до 57 и 58-ма сл. н. ера, т.е. годината на написването на І библейско послание до Коринт. Пак според Проф. Поснов, когато Ийсус бил арестуван, апостол Петър се опитал да го защити, с помощта на оръжие. Тогава синът Божий го порицал по следния начин: “Върни меча на мястото му, защото, който нож вади, от нож умира!” /Матея 26:52, /. Съществувала е и писмена кореспонденция между апостол Павел и великия римски философ и стоик Сенека, в периода 58 – 64 г. сл. Раждането на Христа, във времето, когато апостол Павел е бил в домашен арест, в свещения град Рим, докато в същото време Великият Сенека е бил любимият интелектуалец в обществото на Нерон. Тези писма на апостол Павел са били б открити и коментирани от небезизвестният Йероним Стридонски, живял в периода 342 – 420 г. , който често е бил бъркан с госткия епископ Вулфила.Тези 12 писма /от всичките 14/ са били предмет на особено изследване от страна на екип на проф. Мария Спада още от времето на симпозиума в Милано през 1999 г. на тема “Сенека и християните”, по време на който става ясно, че апостол Павел е бил и във връзка и с римския проконсул в Ахаия, Аней Новат Галион, известен в Коринт като брат на Сенека… И така – апостол Петър, /според изследоватиля проф. Поснов/, действително е бил в Ерусалим до 34-35 г., след което заминал…за Самария?! Въпросът е дали маршрутът му наистина е включвал като последен пункт Самария, а може би това не е била точно Самария, а Сардис - Сердика или днешна София?! По сведения от Библията, в Йерусалим апостол Петър се е върнал отново през 37-ма 38-ма г. Това било по времето когато “Новообърналият се Савел посетил Йерусалим” /Гал. І,18/. Освен това откриваме и сведения, че апостол Петър е присъствал в Ерусалим и по време на жестоките гонения срещу апостолите, в годините 43-44./Деян., ХІІ/. Апостол Петър е пребивавал в Ерусалим още и през 48 – 50-та г., по времето на Апостолския събор/Деян. ХV/, като през 52 – 53 г. се среща с апостол Павел в Антиохия /Гал. ІІ,11/. СЛЕД КОЕТО ПРЕДПРИЕМА СВОЕТО ПРИЗВАНИЕ – “БЛАГОВЕСТНИЧЕСКОТО СИ ПЪТЕШЕСТВИЕ” НА Изток през 54-55 г.. Този пръв понтик на Рим е регистриран във всички каталози като папа Римски в периода 42 – 67 г. ЗАКЛЮЧЕНИЕ В теологическа рубрика на в. “Гардиан” откриваме обаче и друго – в историята на ХХ век се случват други много важни събития, които вестникът регистрира: “През целия ХХ век историята на Католическата църква е изпълнена също и с позорни факти – например като поздравленията, изказани на генерал Франко след испанската гражданска война, до усилията, в полза на генерал Пиночет”. Отново в. “Гардиан” пише, че “папа Пий ХІІ, който е определен като военен понтифекс, е проявил забележително желание да се споразумее с Хитлер, като по този начин успял да избегне някои потенциални затруднения, като порицаването на ХОЛОКОСТА. Паралелно във в.“Век” откриваме също така още една информация за това, че “Твърденията на християнството са се оказали неверни в прекалено много случаи, защото християните не са успели да запазят собствения си вътрешен мир и единство, а още по-малко да помогнат на другите. Многобройните войни, изпълнени с грабителство и завоевания, дори и Кръстоносните походи, в името на Христа, в името на спечелване на привърженици на християнството, свидетелстват за това. Вярата, надеждата и любовта, може да са възвишените християнски добродетели, но тези , за които се смята, че се стремят към тях, могат да бъдат точно толкова цинични и податливи на отчаяние, колкото и нехристиянските…и може би дори съвсем не са по-щедри от тях… Молейки се, хората могат дори да крещят по самите божии места, дори и по върховете на планините. И може би точно там някои биха могли да разберат защо Христос е наречен още и Спасител. Обаче не трябва никога да забравяме, че една християнска страна създаде ХОЛОКОСТА и още една друга също християнска страна породи ужасите на атомната война в Япония”. Затова трябва да се замислим много сериозно и над текстовете за войната в Библията и в другите свещени религиозни книги. Защото ако Библията продължава да ни разказва за войната на Всемогъщия Бог във Великия ден “Армагедон”, която няма да има нищо общо “с човешките войни”, целта на “Армагедон” е “Божие унищожение на лошите и злосторниците”. Затова сега вече бихме могли да си отговорим на въпроса, защо войната “Армагедон” не може да бъде използвана за евентуално оправдание за съвременните човешки конфликти от ХХ и ХХІ век, на които ние сме свидетели. Защото Бог не ги оправдава!" БИБЛИОГРФИЯ: 1. БИБЛИЯ – Свещеното писание на Стария и Новия завет от 1924 г. , София, Придворна печатница. 2. Анна Зографова, Таня Манова – “Боянският маг Йордан Иванов”, издание 2004 г. ЕФ "Йордан Иванов", София. Книгата е разказ за един голям българин – феномен с сновидски способности по рождение и наш съвременник, чийто лик е нарисуван в знаменитата Боянска църква през далечната 1259 г. върху фреска с образа на Йисус. Как и защо – учените засега само са регистрирали този факт без да могат да го обяснят. И независимо, че през вековете много от стенописите и фреските на същата обител са повредени, те са съхранили за поколенията истината за онова далечно време. Образите продължават да будят искрено възхищение. А това, че в един от тези ликове, освен знаменитите портрети на царе и ктитори, е запечатан и образът на нашия съвременник академик и народен лечител Йордан Стоилов Иванов от Боянската фамилия Панкови - също е една голяма загадка, закачка или шегичка на паранормалното. Известен и като Боянският маг, потомък на един от най-старите и уважавани шопски родове в Бояна. Местното население продължава да го боготвори и почита като един нов Йисус на нашето време. Дали това не е някакъв своеобразен “Спомен от бъдещето”, /в случая нашето време/, регистриран и “уловен” от художника, в онази далечна 1259 г., и преекспониран за поколенията - за това официалната наука няма още отговор и тепърва предстои да узнаем. Известно е, че знаменитите фрески на Боянската църква, която от десетилетия е обект на Юнеско, с цели 100 години предшестват появата на италианския Ренесанс или т.н. период на Куатрочентото.. 3. ”Запознаване с Библията”, издание на “Свято Троицката-Сергеевата Лавра” – 1990 г.Русия 4. Проф. Михаил Поснов “История на християнската църква” – Християнска култура, т. І 5. Lynn Picketq 1990q “The encyklopaedia of the Paranormal/A Complete Guide to the Unexplained. 6. Евреите по българските зами, Анотирана Библиография, издание на Международния център по проблемите на малцинствата и културните взаимодействия, София 1999 г., съставители Еми Барух, Алфред Криспин и колектив. 7. Макс Даймънт, "Евреи, бог, история", издателство "Шалом", София, 1998 г. 8. Уилям . Лангър "Енциклопедия на световната история" 9. Издательство "Сoветская энциклопедия", томове 1-ви и 2-ри. - "Мить1 народов мира", Москва , 1980 г. 10. Апокрифно християнство, апокрифна и гадателна книжнина на Балканите, Каталог а изложба, посветена на 2000 години от Рождество Христово. 11. Данов Хр., Херодот като извор на историята на Тракия, Македония, Пеония и Западното Черноморие. 12. Ерих фон Деникен, "Когато Слънцето беше бог", издателство "Български писател", София, 1980 г. 13. Иконописен сборник с илюстрации и история на персонажите във фреските на Боянската църква, издание на СБХ. 14.А. Любенов, статията "Психофизиотерапевтът Йордан Иванов", в."7 дни СЛИВНИЦА" - бр. 7/1994 г. 15. Вернер Келер, “Библейски събития”, Синодално издателство, 1960 г. – София. 16.Проф. Кирил Цонев, "Фреските на Боянската църква", "Български художник", 1957 г., София 17. "Die Hunnen der vorchristlichen Zeit - І Теil. J. I. De Grootq Cninesiche Urkunder zur Geschichte Asiensil Teil. 18. М. Грант – История на древния Израел. 19. Дан Браун -"Шифърът на Леонардо" – роман. 20. А. Ревил, автор на “ Iesus de Nazareth” І-ІІ, Paris, 1987 г., 35 21. Робер Амбелин - "Смъртоносната тайна на тамплиерите или истината за Иисус".