МЕЖДУНАРОДНА АКАДЕМИЯ ПО БЪЛГАРОЗНАНИЕ, ИНОВАЦИИ И КУЛТУРА Кармичната мисия на рода Дуло в христянизирането на България и Русия Доклад
на акад. Йордан Иванов и асистент Анна Зографова - член. кор. на МАБИК Mont-press.com - Бр. 14/1451/, година ХХVІІІ, 20 - 21 февруари 2007 г.
.jpg)
АКАДЕМИЯ
Много е писано за кармичната предопределеност на личности и народи. Изследвайки християнизаторската мисия на последния династ от рода Дуло и неговите потомци от І българско царство ще обърнем специално внимание на причините, довели до приемането на християнството за основна религия в Дунавска България и в Киевската Рус. По въпроса, защо предците от Дунавска България са предпочели християнството вместо вярата в Тангра и в езическите божества, ще уточним, че церемониалното налагане на ортодокса в Европа през ІХ и Х в. е било инспирирано от борбата за надмощие между църквите на Константинопол и Рим. От друга страна немалко проблеми са произтичали от иконоборството във Византия, довело и до борба между ортодоксалното монашество и набралите скорост еретични учения - арианство, манихейство и богомилство. Богомилите проповядвали Христовото учение извън храмовете, които те отричали под влияние на иконоборството във Византия. А катарите, албигойцитe, тамплиерите и хусиститe изследователите днес определят като по-късни последователи на богомилите от България като проблемите на богомилското движение били почувствани най-вече при наследниците на Борис І. Основната причина, довела до налагането на християнството като основна религия в Дунавска България е свързана с инвазията на съвършено новата и модерна за времето на VІІ век религия - Исляма. Така в ІХ век, последният ни династ от рода Дуло - княз Борис Михайл І Дуло /852 - 889/ се оказал единственият далновиден български владетел, преценил разумно всичко това и спрял съзнателно разпространението на Исляма в Европа, християнизирайки България. Този монарх изживял жестокия си катарзис чрез монашеска Голгота, с което остава в историята на Първото българско царство като единствения наш владетел, завършил земния си път като черноризец, в името на респектиращата древнобългарска държавност и стари традиции, които унищожил за да спаси народ и територии. Светият Цар Борис - Михайл І Дуло/852 -889/, канонизиран от руското православие, завършвил земния си път на 2 май 906 г. Бил е родственик на св. мъченик Боян Български. И въпреки, че е бил обявен за "равноапостолен светец", немалко историци и изследоватили определят великата му мисия по иницийраното от него християнско покръстване на българите, с екзекуциите на непокорните боляри езичници през ІХ век като "най-страшния кървав курбан", извършен в името на Христос. Учени и изследователи и до днес не са отчели приноса му за запазването на Европа от ислямизиране. В същото време обаче, историята на християнството може да посочи много примери, в които ортодоксалното монашеството, отхвърлило земни радости и стремащо се към духовно съвършнство, с кръст и меч е защитавало вярата. В името на ортодокса са се водили много войни. Цели армии от войнстващи монаси - рицари, обединени в духовни ордени, в името на Христа са предприемали кръвопролитни кръстоносни походи, заличили много земи и народи. Затова ако в ІХ век по един особено жесток и насилствен начин княз Борис Михайл І Дуло да покръстил българите, 131 г. преди това във Волжско - Камска България стартира ислямизирането. И когато през 619 г. в Константинопол племенникът на оногурския Органа Хан от рода Ашина - Кубрат Дуло приема светото кръщение, възцарявайки се през 622 г. в Стара велика България като първ български християнски хан, придобилият вече известност нов арабски месия, Мохамед ибн Абдалах от рода Хашим на племето Корейши, въз основа на монотеистичните учения юдаизъм, християнство и на християнските ереси създал основните принципи на исляма. Мохамед получил в периода 612 - 632 г. "откровенията" на Аллах свише както и способността за "рецитация" на Корана о през същата 622 г. избягал от свещенната Мекка в Медина.От този момент нататък учението му бързо се възприело и разпространило в Арабския халифат и в съседни земи. Акад. Йордан Иванов: "През 632 г. изповядващият християнска религия хан Кубрат Дуло отхвърлил тюркското васалство, обединявайки всичките българи в Стара Велика България. В 640 г. ислямизираните араби и измаилити нахлули в Кавказ. През 650 г. се образувал Хазарския хаганат по Каспийското крайбрежие, включвайки и района на Дербент. Управляващи там първоначално били потомците от рода Ашина като върховенството на същата династия било признато през 652 г. Тук искам да уточня, че по майка хан Кубрат Дуло бил потомък на рода Ашина, а негов вуйчо бил Ураган хан или т.н. бат Органа,/ хан Органа/, роднина на Атила Дуло. След смъртта на Кубрат Дуло, под натиска на хазарите, неговото държавно обединение се разпаднало. Племената започнали да се разселват при което кутригурите отседнали около средна Волга и Кама. Две други племена тръгнали на запад като едното се присъединило към аварите, а другото заедно с лангобардите завзело провинция Бенвенто. Така държава на другия Кубратов син - хан Алцек Дуло е била ситуирана в част от земите на днешна Австрия, Бавария, района на Рагенсбург. И когато хан Алцек преминал през Алпите и заселил хората си около Равена и Бенвенто, той станал поданик на императора на Византия. Тогава бил хиротонясан за екзарх. Така на територията на днешна Италия са ситуирани български обединения, в района на Изерния - Бояно и Пентаполис и в Тичино, днес Павия. Историческата съдба на българските колонии и мисии в Италия от VІІ век днес е обект на особен интерес. В същата връзка не са правени подробни разширени проучвания и изследвания. И тъй като във Ватикана продължават да се съхраняват всички оригинални документи за българското заселване в земите на Италия дори още от времето на Троянската Война, след която вождът Еней заселил атрячите си в Лациум искам да спомена някои факти. В Болоня днес се съхранява още един уникален наш исторически документ - Болонският псалтир, съдържащ 264 пергаментови страници, който се пази в библиотеката на канониците, в Августинския манастир. Според италианския изследовател на историята на българите в Италия, наши сънародници професор д-р Винченцо Д, Амико той описва заселилите се там наши сънародници, в периода на ранното Срдновековие без да взема под внимание заселванията пр.н. ера. Затова смея да твърдя, че такива е имало много реди новата ера. А днес в Италия има още стотици селища, с топоними, свързани с наименуванията българи - болгари, Булгария -планината Булгария в Неаполитанския край. Известен е основателят на Болонския университет от ХІІ век - средновековният учен, писател, риторик и правист, проф. д-р Булгаро де Булгари. В Калабрия има български манастир. Имало е и българска църква“Санта Мария де Булгари”, строена почти паралелно със знаменитата Боянска църква край София и съборена през 1419 г.. Съществува и университетска черква Капела Булгара от ХV в., която днес се нарича“Санта Мариа дей Булгари”. А сред плеадата известни духовници и сановници от български произход, откриваме имена като кардинал Пиетро Булгаро - Блажени в Рим, също и имена на десетки викарии, епископи, на знайни и незнайни монаси, преминали своя житейски път в килиите на италианските манастири. През Средновековието българите в Италия строяли замъци и кастели каквито има в районите на Пиемонт - Кастелло де Булгаро, в Тоскана - Кастелло ди Болгери, в Милано /Ломбардия/ и в Лациум. Потомък на българи бил и граф Уголино Болгари де ла Герарардеска - архонт на Пиза през ХІІІ век, който благодарение на своята мъдрост, успял да сключи мир с републиките и градовете Флоренция и Генуа, но неблагодарни роднини го предали и той загинал заедно със синовете си от глад и жажда. Тук е мястото да отбележим, че според статистики, правени по искане на Хитлер през 1932 г, българите в Италия са били 3 млн. и 200 000. Когато част от Стара Велика България, начело с хан Батбатай се подчинила на Хазария като приблизително по същото време ургите - маджари от Северен Кавказ се насочили към района на Дон. Годините 657 - 659 се оказали гибелни за Западнотюркския хаганат. През 670 г.като пълководец на Голямата Орда на царското племе на оногурите тръгнал хан Аспарух Дуло/Аспар - хурк, вождът на белия кон Есперери/. Точно както са го описали византийските историци. С народа си той преминал реките Бури чай /Днепър/ иДнестър, завзел Онгъла, преминал и Дунава, насочвайки се към плодородната територия на днешна Добруджа и към Вергева /Хемус/ и през 681 г. създал Дунавска България. Аспарух Дуло спрял неуспешния поход на потомъка на Ираклий, византийския император Константин Погонат ІV по устието на Дунав, където войските на императора били победени от българското племе. Това го задължило да плаща ежегоден данък на българския хан Аспарух Дуло, ситуирал в този момент началото на Първата българска държава". Междувременно войнстващите мохамедански рицари пак по същото време не останали по-назад. Екзалтирани от новата си религия, те също започнали грандиозни завоевателни войни. Завзели последователно огромни територии от Месопотамия, древна Персия, Сирия, Средна и Мала Азия и Кавказ. Нашествията им причинили преселения и избиване на немалко етноси и народи. Многобройни племена тръгнали от Прикаспатието и Кавказ обратно към Европа. Тогава и част от племената берсили, варсани, кутигури, утигури и др. се отправили обратно към районите, от които преди това били дошли. Така в периода VII - ХIII в., ислямизираните Болжски /волжски/ българи завладели огромни територии от Източна Европа до Сибир и Китай, което е коментирано в запазените до наши дни произведения на достойните потомци и личности от Волжско - камска България като Ахмед ал Булгари, Аббу Гали Хамид, Якуби ибн Нигмани, Хасан ал Булгари, Бахши Иман, Гаази Барадж, Бу Юрган, Шейх Али и Мохамед Амин. Затова ако хронологизираме по-важните събития по темата за рода Дуло, оказва се, че династите с гени на рода "Дуло" към момента на християнизирането на Дунавска България са създали над 10 държавни обединения: Хазария с Карабулгар, Бурджан в Кавказ, Стара Велика България на хан-балтавар Кубрат Първи Велики, от която произлизлезли Дунавска България - Първото българско царство, Волжско-камска България, временната държава Дуло, а също и държавните обединения при ситуирането на българите на Алцек, в района на Ровена, Джунгурия и др. Безбройни са теориите дали българите са тюрки, индоарии или азиати. Днес обаче геномните изследвания катгорично доказват, че българите са били местни балкански племена, мигрирали в хилядолетията от Балканите на изток и югоизток. За пътя на предците най-добре говорят топонимите, антропонимите и всички онези наименувания и обозначения на племена и народи, добили известност в историята като потомци на дакомицзийци, пел-АСГИ, ПЕЛгари, балгАРИ, балхАРИИ, есегели,, АРИИ, царски скити /сармати/ кермихионити, хони, куни, хуни, хунити, булгАРИ, котраги, утигУРИ, оногУРИ и др. Впоследствие хуните преминали от Азия в Европа през Азовско море, в преследване на готите, техни братовчедни племена. От техните потомци - стотиците хиляди синове и дъщери на древни вождове и ханове са се раждали бротовчедните ни поколения. Така са се формирали народите. Днес всеки достоен българин знае легендата за завета на великия хан Кубрат, за снопа пръчки, който владетелят накарал синовете си да счупят. След като не успели, ханът ги заклел да бъдат единни като пръчките от снопа, защото прозрял, че ако синовете му се разделят, държавата ще бъде погубена. Преди разделянето на Стара Велика България, братът на хан Кубрат - хан Шамбат Кий Дуло ситуирал времената държава Дуло /Дулоба/, в района на днешен Киев. От “Легенда за дъщерята на Хана”, написана в периода 855 - 900 г. и от “Свод Булгарских летописей - 1680 г.”, научаваме по какъв начин хан Кубрат Дуло е заповядал на по-малкия си брат Шамбат Кий Дуло, да завладее земите на Панония. Освен киевските земи, по-младият брат превзел Трансилвания и част от земите на Словакия, Полша и Източна Австрия. Същият аскал Шамбат Кий Дуло управлявал Дулоба 33 години /до 655 г./, когато бил победен от франките и германите. В историческите анали е регистрирано, че този владетел е управлявал до 673 г. гр. Аксал /Самбатос/, преименуван впоследствие, в негова чест на Киев. През 675 г. другият Кубратов наследник - хан Кубер вдигнал въстание срещу аварите и изселил хората си в Битолския край. През 685 г. той с ордата си завзел част от Панония и земите около Солун и Битоля, където се сражавал с византийците. С българите на Кубер пристигнали и част от берсилите от Кавказ. Хронистът Мовсес Каланкатуйски е описал завземането на Кавказ и по-спциално на Алуанк /Агван/, интерпретирайки нещата като завладяване на земите на берсилите и савирите. Хазарите останали там до ІХ - Х в. до момента, в който били покорени от Рюриковичите - Киевските владетели от рода Дуло. Кубер основал държавата Котокио, с територия - Керамисийското /Косово/ поле, долините на реките Струма и Вардар към Охрид и Деветол. В един малко по-късен период, по време на царуването на хан Телериг / 768 - 777г. / - дядо на нашите просветители Кирил и Методий, І българско царство е присъединило към своите територии земите на Берзития, намирала по течението на река Места и в Средните и Западни Родопи. Същите събития от онова време е описал в своето многотомно издание френският историограф LE BEAU, обозначил обаче берзитите като славяни: "В царуването на злощастния Константин Копроним, славяните според Теофан, бяха завладели цяла Гърция. Вдовствующата императрица, жена на Леон VІ и майка на малолетния император Константин VІ, Ирина, тръгнала с любимеца си Ставраки през май 784 г. и с многобройна войска за да очисти Гърция от Славяните и ги изгони от страната. Българите обаче бяха по-опасни от Славяните, затова при завръщането си в Цариград, тя зема по пътя Българската граница и постави Пловдив и Анхиало в отбранително положение". /2/ - Hist. du bas emp. t.12, p. 329-331. "Сед пет години /789 г./ българите се побуниха и се заловиха пак за оръжие. Тракийският военачалник Филетий тръгна против тях към реката Струма, но стана жертва на немарливостта си. Навлязал в неприятелската земя и се установил на лагер без никаква предпазливост за сигурността си, бил нападнат от българите ненадейно, затова загинал сам и голяма част от войската му". /3/ Hist. du bas emp. t.12, p.352. Теофан Изповдник и Скилица Кедрин са описали обаче друго, а именно как българите са избили ромеите по време на битката от август 788/789 г/. до р. Стримон, в която бил убит и генералът Филетос". В "Хрониките" си Теофан Изповедник, разказва как българският хан Телериг /768-779/ присъединил берзитите към Дунавска България: "Прз октомври 11 индиктион, император Константин V Копроним /741-775/ , женен за хазарска княгиня, която след покръстването се именува Ирина, получи от своите тайни приятели в България писмо, че архонтът на България изпратил 12 000 войска и боили да завземат Берзития и да прместят населението й в България...". Кои са берзитите - берсили ? Според изследванията на акад. Йордан Иванов и проф. Балард след потопа в Черното море, описан в Шумерските текстове на "Библията", предпотопната Балканска цивилизация, съществувала преди над 7 800 години се разпаднала като по същото време част от дакомизийските племената от Балканите мигрирали на юг към Месопотамия, на изток към Кавказ и Централна Азия. Последните от тях, останали на Балканите били назовавани неправилно в по-късните хроники и в гръцките, римски и византийски анали като "Траки". Техните корени обясняват първоначалната генетична връзка между дакомизийци, българи, берсили, авари, казахи, ичкери, ингушети, кабардино балкарци и пр. и другите сродни народи в Кавказ, която днес може да бъде доказана чрез геномните изследвания. Немалко историци и изследователи продължават да определят Берзитите /берсилите/ като славяни. Трябва да уточним, че въпроса за техния произход въобще не е доизяснен. Берзитите /берсилите/ според акад. Йордан Иванов са онези върнали се от района на Кавказ в родните земи племена, потомци на първите най-стари местни балкански етноси, потеглили 8 000 г. пр. Хр. на Изток и Югоизток. Берсилите са братовчедни племена на българите, от рода на "Сребърните българи", от народа, който, в едно свое преселение е тръгнал от района на днешна Берковица. Били рудничари с дакомизийски гени. И до днес, в името им е запазен корена "Бер", от което наименование по-късните техни потомци дали името на народа си. От там е и името на селището, от което са произлезли - Берковица. Част от тези преселници достигнали Урал и Кавказ. Тяхната история за началото на пътя на "сребърните българи" не се знае от потомците - днес вече граждани на републиките Ингушетия, Ичкерия, Дагестан, Кабардино Балкария, Чувашия, Татаристан, Башкортостан, Казахстан, Тюркменистан и пр. Поколенията не знаят, защо дедите им са се наричали "сребърни". Тази теза на акад. Йордан Иванов е потвърдена от направени археологически разкопки през последните години, в местата където е била ситуирана държавата Берзития на Балканите. През последните години нашите български учени археолози успяха да докажат еднаквите обичаи, бит, култура, традиции, дрехи, украшения, накити, керамика, шевици, празници, оръжия и погребения, характерни за периода VІІ - Х век както за Дунавска България, така и за определени райони в Кавказ - Дагестан, Чечено-Ингушетия, Кабардино Балкария, а също и в райони на Чувашия, на Волжско - камска България както и за райони, в които все още не са започнали археологически разкопки, в новите страни по териториите на някогашната Старата Голяма Велика България, с народ колкото "пясъка на моретата". Акад. Йордан Иванов: "Припомням своя разказ за преселения, изграден въз основа на моите изследвания: когато древните дакомизийски "Сребърни" племена добивали сребро, в района на Берковица и връх Ком, в Хемус, в един момент рудата се оказала много надълбоко, в недрата на планината. Извличането й станало не само трудно, но почти и невъзможно за онова древно време. Това мотивирало рудничарите да поемат на изток със своите занаяти, поминък - бижутерство, грънчарство, жлезарство, рудодобив, майсторене на оръжия, с помощта на техните шамани. Те - "Сребърните" понесли кожени торби с бащина пръст, селекционирани от тях, /в земите на Мизия/ житни семена от пшеница, ръж и просо. Пътували на Изток с цялата си покъщнина, с овчата селекция на стадата си, за да се изхранват в земите на Изтока и да правят посеви. Така ги съветвали жреците. Затова археолозите трудно могат да открият артефакти за техните оракули и крепости. Така "Сребърните" предци стигнали преди хилядолетия до територии, в планините Урал и Кавказ, където продължили по известния им стародавен начин да извличат руда и сребро. Ползвали са технологии и способи, използвани преди хилядолетия от майсторите на сребро на Балканите, от района на Берковица. Продължили и традициите в бижутерство, грънчарство, жлезарство, рудодобив и майсторенето на оръжия. И всичко майсторели отново и отново именно по познатия стародавен начин. Защото и днес по хилядолетна традиция, единствено в Кубачинкия аул на Кавказ, потомствените бижутери и ювелири продължават ръчно да изработват уникалните накити и бижута от сребро.Тези наши братовчедни потомци били особено изкусни майстори и в изработката на разнообразни оръжия. Изработвали и заменяли различните видове лъкове, стрели и копия, саби, мечове и ласа - аркани. Изработвали тежки бойни гири, чукове, бойни двуглави брадви и огромни боздугани, всякакви многобройни видове ханджари, кинжали, ками и ножове, с орнаменти, инкрустации, емайл и надписи, които впоследствие закалявали. Ползвали ножовете при ръкопашен бой, в който днес техните потомци се оказват много вещи. С риск да се повторя, ще подчертая още веднъж, че когато през VІІ в. пристигналите с хан Кубер кутигури преминали от Панония в Керамисийското /Косово/ поле, с тях дошли и част от берсилите - берзитите, потомците на същите тези "сребърни" преселници. Дошли за да търсят своите корени и сродници. Затова се заселили по поречието на Места, основавайки държавата Берзития /Велзе/и/тия/, която хан Телериг присъединил към Дунавска България. Тук е мястото да припомня и известната еврейска хроника, съдържаща преписката на цар Йосиф, син на царя на Тограма, в която пише, че племената българи, бизили /берзили/, хазари, авари, агиори, тирси, угузи, тарани, янури и савири са били потомци на коляното на Яфетово. Затова смея да твърдя, че всичките тези племена са наши братовчеди - първи, втори, трети. Защото и до днес се среща прилика, в едни или други държави, тъй като генетичното, великото не може да се загуби. Така предците ни, старите българи са роднини с авари, хазари, авиури, азахи, берзили/бизли, савири, трани и янури и в този смисъл днес антрополозите са тези, които могат да докажат както и генетиците, връзките на древните етноси - сепи, сепейци, дако-мизийци, траки, пеласги, фриги, болги, с някои техни съвременни потомци, каквито например са днешните шопи. Българският изследовател проф. Ганчо Ценов, ровейки по библиотеките на Европа е открил в стиховете на ранносредновековния поет Георги Писада, живял в началото на VІІ в. интересни данни за родството на най-древните балкански племена, което потвърждава тезата ми за дакомизийците като първи автохтонни народи на Балканите. Стиховете описват периода след смъртта на великия Атила Дуло по време того-гпидските бунтове: "Войната не бе еднократна и обсебена, а многостранна и многоуплетена. В старо време някога възстанали, събрали се, славяни с хуни, скити с българи, така мизийци, скити - все едно мислеха. Отделен език и отделно място имаха... Бидейки отделни и отдавна съединени, една срещу нас война водеха..." Младото поколение на България е запомнило как през ІХ век, покръстителят княз Борис Михайл І Дуло "с Христова сила и кръстен знак" наредил да бъдат избити 52 езически български болярски рода, начело с кавхан Исбул на връх Ком. Кой е кавхан Исбул? Велик пълководец, служил на трима владетели: по времето на хан Маламир, завзел Филипопол /дн. Пловдив/, Одрин и Солун, завладял античния град Филипи, по времето на хан Персиян и покорил югозападните Балкани и Албания, присъединил териториите им към Дунавска България. Кавханът бил и велик строител и инженер, който сътворил водонапоителната система на престолния български град. Въпреки заслугите му обаче ,той и родът му не били пожалени. Всички те до послдното коляно били екзекутирани на връх Ком. Ще попитате защо точно там? Там е бил центърът на тогавашната България. И по причина на факта, че от тук 8 000 г. пр. Хр., от Ком са тръгнали "Сребърните" българи по пътя на изток към Болга /Волга/, Урал и Кавказ. Цар Борис Михайл І Дуло - Първият покръстител Френският изследовател от ХІХ в. LE BEAU определя примането на християнството от българите като "най-достопаметното събитие по времето на царуването на византийската императрица Теодора". Акад. Йордан Иванов: "Под въздействие и влияние на своята сестра, възпитана в Константинопол, цар Борис І извършва второто кърваво кръщение на българите във вярата на Христа, след приемането на Исляма от волжските българи, започнало през 733 г. Към владетеля, езичниците са отправяли страшни клетви и много тежки обвинения, че е създал "лоши закони" за своя народ и е "отстъпил от правото на вярата, от бащината чест, от бащините символи и от силата и славата на Тангра". Защото Христос е бил месия на най-коварния противник на българите - Византия. С това настроенията срещу владетеля Борис І се засилвали. Разбунтували се последователно боилите, старейшините и езичниците от всичките десет области на страната, защищавайки светилищата на Тангра. Тогава с меч в ръка династът заставил жилавото и непокорно българско племе да приеме християнството.Той проявил изключителна далновидност и така спасил народа си от ислямизиране. Този акт се оказал изключително важен не само за нас българите, но и за Визанития и за Рим. Защото тогава е бил голям страха от българите, разрушавали многократно устоите на двете империи. Впоследствие династът се отдал и на монашески подвиг и постъпил в манастир. Оставил на престола първородния си син Владимир Ръсате, но недоволни боляри подтикнали Ръсате Дуло да извърши преврат и върне езическата религия и култ към Тангра. Княз Борис Михайл І Дуло жестоко потушил метежа и заповядал сина му да бъде ослепен с нагорещени шишове. Тогава на престола се възкачил другият му син Симеон, а Борис отново се върнал в манастир, отдавайки се на пост и молитви". Според френския историограф LE BEAU, през 853 г., българският владетел Богорис Дуло /Борис/ бил убеден, че може да покори Византия: "Тъй като империята се управлява от една жена, прати й извстие, че й обявява война. Императрица Теодора отговори смело, че ако той навлезе в змите на Византия, тя ще отиде да го пресрещне и че се надява да го победи; но ако се победи тя, пак той ще се черви, защото е победил една жена. Варварският цар, очуден за толкова достолепния отговор, почувства почит към тая царица и поднови мирния договор. Във време на преговорите за откуп на един монах, именуем Теодор Куфара, от дълго време пленник в България, комуто тя почиташе святостта, Борис се съгласи да стане замяна със сестра му, която беше преди 38 години зета в плен , при царуването на Леона Арменеца и задържана в Цариградския двор. Тази княгиня, пленена още от люлката, беше покръстена и възпитана в Християнската религия, в която беше много изучена. След завръщането й при брат й, тя не преставаше да му я хвали и го увещаваше да я възприеме и да се откаже от заблужденията на идолопоклонството. Монахът Теодор беше хвърлил в духа на Бориса няколко семена от християнството; сестра му го трогна съвършено, а и Бог като че ли й съдействаше". LE BEAU, Hist. du bas emp. St. Martin е писал за княз Борис Михаил І Дуло следното: "Той накара монаха Методия, брат на Кирила, който минавал и за най-добър живописц по него време, като боядисвал една галерия в палата, да му изобрази нещо ужасно, страшно, тъй като този княз е бил естествено суров и свиреп. Методий изрисувал и представил бъдещия съд Божий, мъките на осъдените от Бога, със сичките обстоятелства за да внушат уплаха. Обяснението на тази картина смрази от ужас и самого Бориса и той почна да се страхува от Бога повече, отколкото от поданиците си. И уведоми императрица Теодора, че не иска нищо друго, а само чака един министър от християнската религия, за да се покръсти. Тя му прати един владика, който го кръсти нощем тайно и му даде името Михайл, което е и на сина й императора Михаила. Но тази тайна не останала скрита и слухът, че князът се покръстил разбунил духовете. За да запазят вярата в Тангра, българите организирали буна и пожелала да свалят от трона последния Дуло". LE BEAU, Hist. du bas emp. "Безбройно число бунтовници нападат палата. Яко окуражн и подкрепен от божията помощ, носещ и кръста на гърдите си, княз Борис Михайл Дуло излиза на чело на 48 души от слугите си, напада метежниците и нанася страх на това буйно множество. Немирниците се разбягват, и като се уталожиха от уплахата, предават се на победоносната религия; която и възприемат. Теодора им праща Кирила, който става апостол на Българите, какъвто беше на хазарите /847/, какъвто стана по-късно и на Моравците/861/. Покръстването на българите се последва от един нов съюзен договор с тях. Императрица Теодора, за да го направи по-траен, прибави в него отстъпката на една малка, но пустинна местност, съседна на България. Тая околност се простираше от мястото, наречено Сидерас /железник, което било по-старо име на днешния град Стара Загора / до Девелта /днешен Бургас/; на север тая местност/наречена от българите Загоре/ се простираше до града Одесос /Варна/. Френските историци разправят, че Лудвиг, германският цар, поискал и той да съдейства за похристиянчването на Българите, защото бил приятел на Борис Михайл Дуло и по искане на когото, Лудвиг му пратил владици; но тези министри като намерили в страната други мисионери, изпратени по-напред от папата, не пожелаха да им съперничат и се завърнаха в Германия. Впоследствие , това духовено завладяване на българите стана една от главните причини за разцеплението на църквата на восточна и западна." /4/. Hist. du bas emp. t. 13, p.188-191. "Българският цар Борис прати прз август /866 г./ посланици в Рим, /между които би, според историка St. Bertin , и Борисовия син, за да пита папата върху много точки, отнасящи се до религията и да му поиска владици и свщеници: папата отговорил на тия въпроси и се вълнува от този случай да прекара в Цариград някакви си писма, ндопуснати до това, до императора, до патриарха Фотий, до владицит и до други знатни лица, защото през България бил по-сигурн, отколкото тоя път по морето, което владееха гърците. Затова той придружил двамата владици /Павла Популонски и Формоза Портонски/, според St. Martin/, които изпрати в България с тримата духовни пратеници... А Фотий патриархът гръцки още по-разгневен от император Михаи, като се научи, че папските пратеници са в България и го представили за узурпатор/похитител/, рши да отиде до крайност и да си отмъсти за отлъчването му от църквата, произнесено от папа Николая, като низложи и той самия папа/". /5/. Hist. du bas emp. t. 13, p.237-238. Когато през 869 г. бил свикан VІІІ общ събор в патриаршеската катедрала "Св. София" в Цариград , с участието на 102 владици. На този събор е било решено Българската Църква да остане под юрисдикцията на Цариград. .. "Тогава папата писа на българския цар Борис да се откаже от послушността към гърците и да се подчини непосрдствено на римския престол, като го уверява, че той обичал българите до толкова, щото да се жертва за тях. Папата подканяше българските боляри да убедят царя си за целта. Вижда се обаче от едно друго по-послешно писмо на папата до Борис, че българите останаха привърженици на цариградския престол, защото в това послдно писмо го мъмри за дето напуснал Рим и го кани да се възвърне в лоното на Римската църква, инак го застрашава с отлъчване". /6/. Hist. du bas emp. t.13, p.267-299 г. "Българският цар Борис, когото папата толкова малко щадеше беше пример на святост. От покръстването си насам той поведе един много строг живот: днем облечен в своите царски украси, нощем се покриваше с връхна дреха, и отиваше тайно в църква, където прекарваше цели часове в молитва на колене върху един козяк. Много време преди смъртта си, той предаде короната /888 г./ на големия си син Владимир/Ръсате/ и се оттегли в един манастир. Занимаваше с само с молитви и милостини. Но като се научи, ч синът му се е отдал на разпутство и разврат, че претоварил поданиците си с даждия и, че ги призовавал даже къв идолопоклонство, остави религиозната си дрха /расото/, нахлу пак шлема и бронята с царските знаци, събра тези от своите поданици, които имаха страх от Бога и почна да преслдва сина си, който беше избягал; залови го, извади му очит и го хвърли в тъмница до живот. След това, в едно всенародно събрание, прогласи за цар втория си син, Симона като го заплаши, че ще постъпи също така и с него както с брат му, ако залови същия път. Тогава този християнски герой, обсипан с благопожелания, почести и жалости на всичките си поданици, се затвори пак в манастиря, гдето свърши светия си живот на 896 г." /7/. Hist. du bas emp. t. 13, p.299
/С л е д в а/